Личен блог на Борислав Арапчев

 



ЧАДЪР

0000-00-00 00:00:00 / 2018-10-02 08:13:47
Начало / Изкуство


          Ако едно малко момиче се оглежда и върти безпомощно в нашия голям и пълен с хора град, какво ще си помислите? Ами, че се е загубило, естествено. Точно това реши и господинът, който седеше на близката пейка: 

- Хей, момиченце, ти да не се изгуби?
 
          Сякаш невидим мост се спусна между момичето и човека, който изрече тези думи. Малката госпожица се обърна и тръгна по този мост, а плитките й с розови панделки подскачаха докато тя въртеше главица, за да открие притежателя на гласа. На другия край тя съзря възрастен мъж с чадър, който мило й се усмихваше. Ние бихме поприбавили туй-онуй към описанието на човека, но детето виждаше само това. 
 
          - Ами. . . мама. . . тя изчезна! Тук беше. . . - момиченцето повдигна раменца хем с учудване, хем с лека тревога. И млъкна. Чудеше се как да се обърне към непознатия - на "ти" или на "вие". "Вие" винаги е по-учтиво, но пък това е един добър чичко. 
 
          - И аз се загубих. - Човекът престорено виновно се усмихна. - Също като майка ти. 
          - Не мама, аз се изгубих. - Момиченцето поясни, за да няма недоразумения. Този чичко явно не разбра. 
          - Не, не, ти си тук, а майка ти я няма, значи тя се е изгубила. 
 
          Детето се зачуди на това обяснение, но нищо не каза. Може и така да е. А и тази неутрална форма - без "вие" или "ти" - от негова страна засега беше удобна. То седна на пейката до човека. 
          - Ами. . . 
          - И големите хора се губят, да-а. . . - Възрастният мъж прочете мислите му. - Има толкова хора наоколо, че е лесно да стане. И само пейката остава като спасителен остров. Момиченцето се засмя. Чичкото сякаш знаеше любимата игра на Робинзон Крузо - сядаш на някоя пейка и си представяш, че си на безлюден остров, а всичко наоколо е море. . . Като се сети за вида, момиченцето забеляза чадъра на човека. 
          - А този чадър? То сега не вали. 
 
          Мъжът се канеше да отговори, че е просто предвидлив, защото не се знае кога и къде ще те настигне дъждът. Но се сепна: как да изтърси такова прозаично обяснение на едно дете? Вълшебства, чудеса - това им дай на всички малчугани. Той добродушно каза: 
          - Това не е обикновен чадър, а вълшебен. Застанеш ли с някого под него - ставате приятели. Честно. 
          Момиченцето изпитателно погледна чичкото. Дали не се шегува? 
          За да потвърди думите си мъжът бързо отвори чадъра и го вдигна над тях. 
          - Ето, готово. Не трябва много време. 

          Детето погледна нагоре към чадъра, погледна чичкото, огледа се наоколо и повярва. И така седяха те в хубавото време под отворения чадър и си говореха като истински приятели, а хората минаваха и с интерес ги гледаха. 
 
          - Мамо, мамо! - Момиченцето радостно завика и се затича към майка си, която се беше появила и явно притеснена я търсеше. Засмяно малкото се обърна и помаха с ръка на човека. Той отвърна на поздрава и остана усмихнат под чадъра.
 
 




Разгледано: 2506 пъти.



Още от категория:
Изкуство


• Съученици към училище
• Еди Мърфи в политиката - тъжната сатира
• Сноудън - момчето, което надхитри системата!
• Игрите на глада 2 - #Оставка!
• С деца на море си е екшън
• На Рим със сладък пипер
• Дан Браун - ден и половина Ад
• Музиката е магия или за вълшебното пиано на Davide Martello
• Подарете си Камен Донев
• Животът на Пи или животът по принцип....