Храня бебето.
Давам му пюре с лъжичка. Косата му стърчи, кокори се, гледа ме, мляска ... бащичко :-)
Обичаме го, то вижда и усеща. И е усмихнато и щастливо.
И си мисля ... какво ли би било, ако е дете, изоставено в пансион.
Да се събужда сутрин, нежелано и непотърсено, без грижа и ласка, без внимание.
Без Любов. А Любовта дава смисъл! Че си нужен, потребен, че съществуването ти има значение за някой.
Имам такъв приятел, заедно служихме в казармата. Животът го е очукал и направил да се справя изцяло сам. Но винаги виждам в очите му, че носи тъга в себе си.
И някои нощи в казармата е въздишал, и споделял, защо майка ме е оставила???
Защо се случва така - срещнали се двама млади, пили 2 ракии, изплющяли се, и се родило дете. Захвърлили го като непотребен боклук, и от там нататък една съдба е прекършена...
Не би трябвало да позволяваме да има изоставени деца. Това е едно от най-тъжните неща на света.
Можем да им помагаме, с дрехи, играчки, с пари, или да ги посетим.
Само че ... чел съм, че след такива посешения на тези деца им е още по-тежко.
1 час щастие, после отново самота.
Няма нищо по-хубаво от щастливата усмивка на дете ... която остава за цял живот!
P.S.
Няма как да не изкажа възхищението си пред моят приятел Ивайло Тончев и жена му Ваня, които дават много любов и нежност на едно дете. Това е достойно за възхищение и е един светъл пример.