В храма на Левски се влиза тихо. На пръсти. С уважение. С благоговение. За да бъдеш поне малко на висотата на делото му. На мащаба му. На замаха му. За да обхванеш дълбочината на неговата мечта. И подвига му. За да можеш да търкулнеш сълза, скришом, нали си мъж, и въпреки това да не те е срам - сълзите за Левски са жива вода - измиват душата, става ти леко...
Липсва ти, че никога не си виждал Левски на живо, но пък си радостен, че и той е Българин като теб, стъпвал е по калдъръма, както и ти сега, гледал е това синьо небе, вдишвал е балканския въздух и е бленувал за свободна България. Имаме много общо.
Никой, който не е Българин, не може да разбере и почувства Левски, да го разгадае.
Човек със своите земни слабости и грехове, но великан... Велик. Исполин. Ангел.
В храма на Левски е тихо.
Търговците и вресливите шутове са отвън. Те имат нужда от публика, от плоски смешки, от внимание. Те имат нужда и от Левски, но само за да блеснат поне за малко, покрай неговият пламък.
Не се гневи. Ще мине ден, ще минат два, и тези недорасли деца ще си заминат. Ще ги забравят.
Но Апостолът ще остане. И храмът му, който всеки Българин носи в сърцето си, винаги в себе си!
Апостоле, жив си. Апостоле, Благодарим ти!
И свято пазим твоя Храм!
7.03.2017