Тя се роди.
Защото вярвахме в нея. Не беше гладко, а с много въпроси и вълнения, но ... вярвахме в нея.
Чухме от лекари и специалисти:
- Махнете я, ще ви направим друго.
- Махнете я, животът ви ще стане ад.
- Отидете в Германия, там се грижат за такива деца /със Синдром на Даун/.
- Дайте я в дом за деца.
Ние не искахме нито едно от това. Искахме да я гледаме тук, и животът да не е ад, и да стане тук като Германия, а не ние да ходим там. И да НЕ я даваме в дом за деца.
Знаехме, че ще е трудно. И така беше. И така е. Но си струва.
6 дни от седмицата - рехабилитация, логопед, плуване, игри, занимания, танци и други....
И Вяра преди връстниците си /деца в норма/ ходеше на гърне, а не в памперса – благодарение на мама, и Вяра яде с вилица и лъжица, с нож си маже масло, меси тесто, облича се сама /ако иска :) /, пуска си Youtube и .т.н. и т.н.
След 3 години живот, и занимания, и старание, да расте и да се справя сама.
Всяко дете има потенциал и ако той се развива и се полагат грижи за него – той разцъфва.
И обратното - дори “нормално” дете, оставено без занимания и отношение - линее и изостава.
Само на лекарите и специалистите искам да кажа – променяйте се, прогресирайте и се развивайте и вие.
Иначе ... вземете една топла супа и започнете да я духате ... :)