Миналата година жена ми ми каза: – Записах ни за членове на СРДСД /Сдружение на родителите на деца със синдром на Даун/ и отиваме на летен лагер на Балчик.
- И какво ще има там?, попитах.
- Много други родители като нас, със деца със Синдрома, ще има лекции, занимания, празник и т.н.
Да си призная, бях ужасен. Представих си много „такива” деца на едно място - с монголоидни очички, с изплезен език, със странна походка, неговорещи, или малко говорещи, мучащи, всякакви.
Но ... казах си ... нашето дете е такова, това е нашият път, отиваме.
И там ... о, чудо... ако си бил стреснат, в първата минута, от срещата с тези деца, след това тези неща спират да ти правят впечатление .. виждаш усмивките им, виждаш радостта от играта им, виждаш навътре в тях – през очите им, които греят и се смеят. Децата-Слънца.
Интелектът е дал леко крачка назад, за да разкрие Сърцето им и Любовта.
И започващ да гледаш по друг начин на тях, и на света.
***
Вървях по алеята на лагера в Балчик.
От двете й страни имаше редици от рози, толкова пъстри. Удивих се, колко е красиво.
Нещо ме накара да приближа розите и да се вгледам в тях.
Някои бяха съвършени - като форма и вид. Някои бяха леко поувехнали. На други листенцето беше на криво или пък цветът не беше се разпъпил още. Тук-там имаше и опадали листа...
Изведнъж проумях Божественото величие – Животът е толкова шарен, различен и разнообразен, в толкова различни форми, правилни или не съвсем, но той носи Смисъл, и Радост и Любов!
Проявени навсякъде!
Като в нашите деца!