Слънчевият лъч

Бях в болницата с тежък Ковид. На кислород и лекарства.
Стара сграда на соц болница, поддържана чисто, но захабена, остаряла. Много болни, всеки със своята история.
Беше прехода зима-пролет, но въпреки студа навън имаше немалко слънчеви дни.

Лежах на леглото, отпуснат и спокоен. Независимо от сериозният Ковид (с ефект върху белите дробове, наричан от специалистите "матово огледало"), знаех, че ще оздравея и бях спокоен.

Многото прочетени книги и многото размисли през годините ме доведоха до възприятието, че всичко е за добро, (дори болестите и трудните ситуации), че последната воля е на Бог и той знае кое е най-добре.
Затова се отпусках, сякаш в ръцете на Бог.
Не примирен, а смирен, приел без страх случващото се.

И сякаш като потвърждение отвън слънчев лъч нежно ме погали, като милувка от Него.
Наслаждавах се. Благодарях. Спокоен, в мир и хармония.
Небесният Татко знае най-добре.

И сега, жив и здрав, ви пиша това.

Да имаме повече вяра, приятели.

"Не само с хляб ще живее човек, но и с Божието слово".
🙂