Рота, равнис! Рота, мирно! Равнение по средата!
Влиза Генерал-Полковник Михо Михов!
Всъщност… влиза Петър, войник като мен, сирак, с който се запознахме и станахме приятели в казармата.
Дребно и слабо момче, отраснало в дом за сираци. Леко заекваше, външно привидно уверено, но с плах поглед - предвид личната му история.
В тези моменти, на този наш малък театър, на който ние си играехме, той се чувстваше важен, значим, уважаван и ценен. Но това аз едва сега осъзнавам, след толкова години.
Той е бил цял живот незабележим, непризнат, невидим, игнориран. И в моментите на нашият момчешки цирк той беше поне малко щастлив. Усмихваше се.
Имало е вечери, когато двамата с него сме си говорили за живота, докато другите войници спят.
Гледали сме нощното небе, звездите, и сме разговаряли за съдбата.
- Защо майка ми ме е оставила? - рядко питаше той.
И в очите му виждах огромна тъга. Огромна като нощното небе и толкова загадъчна и мълчалива.
Нямах отговор за това. Нямам и сега.
* * *
Днес го срещнах след толкова години. Още отслабнал, без пари и подслон.
Прегърнах го. Той малко се стъписа. Все пак в живота му рядко са го прегръщали и са се държали топло и добре с него.
Запознах го с децата, разказах му за Руми.
- А тя в дом ли е живяла или в семейство? - попита той.
- В семейство е била, а сега е вече при нас - отговорих аз.
И в този момент осъзнах, че той не е имал този шанс, да има майка и баща, дом и човешко отношение.
Помогнахме му, с храна и подслон, поне временно.
Изглеждаше потиснат, смачкан, свит.
Носеше малка торбичка, с 2-3 дрехи на дъното. И вероятно всичките му мечти и надежди в нея.
Толкова е човешкият живот, една торбичка - от спомени, страхове, планове, огорчения и радости.
Ние, имайки толкова много, приемаме условията и предметите за даденост, без често пъти да ги ценим, да благодарим и да осъзнаваме колко сме богати - по всякакъв начин.
И не спираме да искаме и да се презадоволяваме.
А на човек му стига малко - събира се в една торбичка.
П.П.
Описаните събития са истински, само името е променено.
Влиза Генерал-Полковник Михо Михов!
Всъщност… влиза Петър, войник като мен, сирак, с който се запознахме и станахме приятели в казармата.
Дребно и слабо момче, отраснало в дом за сираци. Леко заекваше, външно привидно уверено, но с плах поглед - предвид личната му история.
В тези моменти, на този наш малък театър, на който ние си играехме, той се чувстваше важен, значим, уважаван и ценен. Но това аз едва сега осъзнавам, след толкова години.
Той е бил цял живот незабележим, непризнат, невидим, игнориран. И в моментите на нашият момчешки цирк той беше поне малко щастлив. Усмихваше се.
Имало е вечери, когато двамата с него сме си говорили за живота, докато другите войници спят.
Гледали сме нощното небе, звездите, и сме разговаряли за съдбата.
- Защо майка ми ме е оставила? - рядко питаше той.
И в очите му виждах огромна тъга. Огромна като нощното небе и толкова загадъчна и мълчалива.
Нямах отговор за това. Нямам и сега.
* * *
Днес го срещнах след толкова години. Още отслабнал, без пари и подслон.
Прегърнах го. Той малко се стъписа. Все пак в живота му рядко са го прегръщали и са се държали топло и добре с него.
Запознах го с децата, разказах му за Руми.
- А тя в дом ли е живяла или в семейство? - попита той.
- В семейство е била, а сега е вече при нас - отговорих аз.
И в този момент осъзнах, че той не е имал този шанс, да има майка и баща, дом и човешко отношение.
Помогнахме му, с храна и подслон, поне временно.
Изглеждаше потиснат, смачкан, свит.
Носеше малка торбичка, с 2-3 дрехи на дъното. И вероятно всичките му мечти и надежди в нея.
Толкова е човешкият живот, една торбичка - от спомени, страхове, планове, огорчения и радости.
Ние, имайки толкова много, приемаме условията и предметите за даденост, без често пъти да ги ценим, да благодарим и да осъзнаваме колко сме богати - по всякакъв начин.
И не спираме да искаме и да се презадоволяваме.
А на човек му стига малко - събира се в една торбичка.
П.П.
Описаните събития са истински, само името е променено.
Разгледано: 256 пъти.
Още от категория:
Живот
• Грехът на еколозите
• Дигитализация - напред или ….назад?!?
• Източният и западният свят
• Спряли били Замунда
• Внимавайте с думите
• Бай МаЗол се изказал за иранските жени
• Това е лъвът, герб и символ на БРЦК
• Без интернет или ток всичко угасва
• Без разбирателство и приемане нямаме бъдеще
• Искате евро, та да се чувствате европейци, нали така??